Блог

Блог със статии и интересни факти

Блог » Любопитно и куриозно

ivo90ivo90

Десет малко известни факта за връх Шипка

Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България. Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него. Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид. 1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди. 2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект. 3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения. 4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора. Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“. 5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си. 6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея. 7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски. 8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция. 9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни. 10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки.

 

Блог » Образование и обучение

madmax3madmax3

Оптимистично за кризата в образованието

Ситуацията в българското училище (средно и висше) все повече буди тревога. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези често повтаряни констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, да се разбере защо е така. Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”. Рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образование, навежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно. Щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обикновено се позовават на “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, но това подлежи на тълкуване. Много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”. Но това… съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране смисъла на ставащото. Имали сме някога образование, “с което сме можели да се гордеем в Европа и в света, но сега всичко разрушихме” – ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище? Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна пълновластните образователни инстанции, едва ли обаче защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу свежия вятър на живота. Онова, което имахме дотогава, не беше живот: не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни. Напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да изискват да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”. Те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”. На което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, същностно, човечно образование и възпитание. На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което ученикът е изцяло безправен обект на въздействия, от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълнява. Днес учениците са съвсем други, не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче с всичко, което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното. Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави. Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичния смисъл на образованието? Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност. В съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която уверено преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи безизразни безличия. Напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност. Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор, в което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход. Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си. Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието, в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко. От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност. От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни. Най-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който най-съзнателно да ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот. Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред. Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно. То е израз на една безсъзнателна увереност, че нещата в училище отдавна са демоде, отдавна не отговарят на съвременността и следователно трябва да отидат по дяволите. Това е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници. Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода, нейното отсъствие и за учителите, и за учениците. Поривът към свобода и на едните, и на другите на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода. Техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите. Днешният учител пък е притиснат от две страни и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота. На съвременния учител още в по-голяма степен му е нужна свобода, това е “противоотровата”, която ще спаси и ще възвърне патоса на българското образование, и тя се изразява в доверие. Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на отговорната си мисия. На нашия учител трябва му вярват и да не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля. Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо. Твърдят например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме, българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си. Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех. Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците? От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са тясно свързани с потребностите на живота и най-ефективно го обслужват. Докато нашето не се справя със задачата си. Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме си най-нещастни?!

 

Блог » Култура и изкуство

madmax3madmax3

24 май - празник на славянската писменост

24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура. Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история - 162 години. За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище `Св. Св. Кирил и Методий` в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий - създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров - това е общият църковен празник на двамата светии. Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий - на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни. Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница - сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване. През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Днес, 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура. 24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България - в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий. 24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света - празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Буквите, създадени от Кирил и Методий, преводите, които правят на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език, са от историческа значимост не само за формиране на българския народ и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички духовната област. Безспорен факт е, че Константин-Кирил Философ създава азбуката и първите преводи на богослужебните книги на славянски език. Един обаче от най-интересните и нееднозначно решени въпроси е създаването в относително кратък период на две славянски азбуки - глаголицата и кирилицата. Не съществува и абсолютно единна позиция по въпроса, коя от тях е създадена от Константин-Кирил. Кирилицата е хронологически втора по своята поява според по-разпространената от двете хипотези относно авторството на двете азбуки. Звуково и графически тя се базира на гръцкия унциал. Според тази хипотеза неин създател е Климент Охридски като ученик на Константин-Кирил, като в знак на почит към учителя си Климент нарича азбуката на негово име. Преобладаващата част от учените свързват авторството на глаголицата с Константин-Кирил. Тя отговаря на звуковия състав на българския език, има оригинална графика и някои изследователи сочат, че начертаването на буквите следва т.нар. златно сечение (отношението на малката страна е както отношението на голямата към цялото). Между глаголицата и кирилицата съществува известна приемственост, но и съществени различия. Кирилицата измества бързо глаголицата най-напред в Източна България и най-вече в столицата Преслав. В Охридската школа (Западна България) тя има по-широко разпространение и се използва по-дълго. В някои манастири по адриатическото крайбрежие на Хърватско глаголицата се използва като тайнопис чак до XIX б. Според втората хипотеза Константи-Кирил Философ е автор и на двете азбуки, което от своя страна води до допускането, че той два пъти е превеждал основните богослужебни книги: през 855 г. Създава кирилицата чрез известно пригаждане на гръцкото писмо за нуждите на славянската реч, като след това превежда и богослужебните книги за нуждите на българките славяни по поречието на р. Брегалница (в североизточна Македония), а през 862-863 г. Създава глаголицата и преписва преведените преди това книги, като основната цел е да придаде общохристиянски характер на мисията си във Великоморавия. Днес на кирилица пишат не само българите, но и сърбите, черногорците, руснаците, украинците, белорусите, както и още много не славянски народи от бившия Съветски съюз, а също и монголците - общо приблизително около 200 милиона души. Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I. Всеки от петимата ученици има свой църковен празник, като освен това честваме общия църковен празник на двамата първоучители Кирил и Методий и петимата техни ученици всяка година на 27 юли. Празникът се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази част от ръката на Св. Климент.

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Загадката на великаните

Преди четвърт век в района на селището Ректън (графство Западен Съсекс, Великобритания) бил открит скелет на древен човек. Учените били поразени за „гигантския“ му за времето си ръст – 182 сантиметра. Освен това древният британец бил доживял „рекордните“ за съплеменници 45 години и починал не от старост, а от рани. Находката оставя немалко загадки… Според археолозите „великанът“ от бронзовия век се явявал вожд на племе или заемал друг „висок пост“, който получил по-скоро благодарение на изявените си физически данни. Очевидно неведнъж му се налагало да участва в сражения и да понася други жизнени изпитания, тъй като анализът на скелета показал травма на гръбнака, наличие на хроничен артрит и синузит. Окончателно го убила рана, нанесена в ръката с остро оръжие. Но най-много изследователите били поразени от това, че при „вожда“ бил открит наточен бронзов кинжал. Това е първият образец от такъв род оръжие, откриван на територията на Великобритания. Между 2300 и 2150 г. пр.н.е., когато живял ректънският „великан“, технологията за топене на бронз по тези краища тъкмо започвала да се развива. Британските ковачи добавяли към медта олово, добивано в югоизточната част на острова. Естествено, и по-рано били откривани скелети на хора, чийто ръст съществено превишавал средния на техните съвременници, че и на хора от наше време. Така през 1821 г. в американския щат Тенеси под руините на древна каменна стена били открити два човешки скелета с ръст 215 сантиметра. През 1879 г., по време на строителството на хамбар в Уисконсин, съдейки по дописка във вестник, били открити прешлени и черепни кости с „невероятна дебелина и размер“. През 1883 г. в гробище на територията на щата Юта открили скелети на хора с ръст 195 сантиметра, докато средният ръст на местните индианци бил приблизително 165 см. През 1885 г. в голяма гробница в Гастървил (щата Пенсилвания) бил открит каменна крипта с издълбани на стените примитивни изображения на хора, птици и животни, а в нея – скелет с височина 215 см. През 1899 г. в Рур (Германия) били открити скелети с ръст от 210 до 240 см. През 1890 г. в Египет археолозите се натъкнали на каменен саркофаг. Вътре имало глинен гроб, а в него – две мумии, на жена с червени коси и бебе. Ръстът на жената бил около 2 метра, като чертите на лицето и скелетите на нея и детето не приличали много на древните египтяни. Още две червенокоси мумии, принадлежащи на мъж и жена, били открити през 1912 година в Лъвлок (щата Невада) в пещера, изсечена в скала. Ръстът на жената приживе бил около два метра, а на мъжа великан – около три. Най-богат на подобни археологически находки бил ХХ век. През 1930 на находище на яспис близо до Басарста (Австралия) нееднократно откривали фосилизирани отпечатъци от огромни човешки крака. В същото време в местните речни наноси археолозите откопали каменни инструменти с тегло от 4 до 9 килограма – ножове, брадви, длета… Трудно е да си представим, че с тях може да е работил обикновен човек. Било изказано предположение, че някога по тези места живяло племе на великани, които антрополозите нарекли мегантропуси. Ръстът им можел да бъде от 210 до 365 см. През 1985 г. антрополозите организирали разкопки в този район, в резултат на които бил открит кътник с височина 67 и ширина 42 милиметра. Според учените притежателят на този зъб трябва да е имал ръст минимум 7,5 метра и да е тежал 370 кг. Възрастта на находката е девет милиона години. Предполагаемите мегантропуси веднага били сравнени с гигантопитеците, останки от които били открити в Китай. Съдейки по фрагменти от зъби и челюсти, техният ръст бил от 3 до 3,5 метра, а теглото – 400 кг. През 1936 година немският палеонтолог и антрополог Ларсон Кол открил на брега на езерото Елиза в Централна Африка 12 мъжки скелета. Приживе тези великани имали ръст от 350 до 375 сантиметра. Черепите им били със скосени брадички и по два реда горни и долни зъби. Останки от великани са откривани практически по всички континенти – в Европа, Азия, Африка. Неотдавна в медиите се появи информация, че Смитсъниънският институт в началото на 90-те години е унищожил колекция от хиляди скелети на великани, чиито размери значително превишавали човешките. Дали официалната наука не се е опитвала да скрие факта за обитаването на Земята на цели раси великани, тъй като това било сложно да се обясни от гледна точка на официалната история на човечеството? А не е изключено и великаните да са изиграли съществена роля в еволюцията.

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Случаят „Дятлов“

Случаят „Дятлов“ се отнася за събитие, довело до смъртта на девет скиора в северната част на Урал в нощта на 2 Февруари 1959г. Жестоката сцена се разиграва на източното било на планината Холат Сяхил – наричана от местните Планината на мъртвите. След инцидента планинският проход е наречен проход Дятлов, на водача на групата, Игор Дятлов. Очевидци на случилото се няма и съветските следователи определили единствено, че „непреодолима неизвестна сила“ е причината за смъртта. Хронологията на събитията също остава неясна, поради липсата на свидетели и доказателства. Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди. На 25 Януари младежите пристигат с влак в Ивдел, градче в центъра на северната Свердловска област. От там се качват на превоз за Вижай – последното населено място толкова на север. На 27 Януари започват похода си към Отортен, но на следващия ден Юри Юдин се разболява и се връща. Той няма представа, че тогава вижда приятелите си за последен път. Благодарение на дневниците и камерите, открити около последния им лагер, следователите успяват да проследят пътя на групата до деня преди инцидента. На 31 Януари деветимата достигат стръмнина и започват приготовления за изкачване. В една гориста долина те оставили излишната храна и оборудване, които щели да им бъдат нужни на връщане. На следващия ден започват да се катерят, като най-вероятно са планирали да прехвърлят върха и на следващата нощ да пренощуват от другата страна, но времето се е влошило и снежна буря ги отклонила на запад, към върха на Холат Сяхил. Когато разбират за отклонението, групата решава да лагерува там. Уговорката била Дятлов да изпрати телеграма до спорния клуб веднага щом се върнат във Вижай. Очаквало се това да се случи не по-късно от 12 Февруари, но когато датата дошла, от скиорите все още нямало никакви вести. Не последвала реакция – все пак често се случвало подобни експедиции да закъсняват с по няколко дни. Чак след като роднини на младежите настояли за спасителна операция, по маршрута били изпратени групи от доброволци, които да ги търсят. Това се случва на 20 Февруари – повече от седмица след очакваното завръщане на групата. По-късно в търсенето се включили армията и полицията, които осигурили самолети и хеликоптери. На 26 Февруари бил открит изоставеният лагер на Холат Сяхил. Палатката била разкъсана отвътре, а следи от стъпки водели към близка гора, но след 500 метра се губели. В началото на гората, под един висок бор откриват останки от огън, както и първите две тела – тези на Кривонищенко и Дорошенко. Те били боси и само по бельо. Между това място и лагера били разпръснати телата на Дятлов, Колмогорова и Слободин. Те били застинали в такива пози сякаш се опитвали да се върнат в лагера. Тримата са открити на разстояния 300, 480 и 630 метра от високия бор. Останалите четирима от групата се издирват повече от два месеца. Най-накрая са открити на 4 Май, под четири метра сняг, дълбоко в същата борова гора. Веднага след откриването на първите пет тела по случаят е организирано съдебно следствие. При медицинските прегледи не са открити смъртоносни наранявания и като причина за смъртта е посочено хипотермия. Един от загиналите имал малка пукнатина на черепа, но раната не била фатална. Всичко се променя с откриването на останалите 4 тела. Тибо-Бриньол имал множество черепни травми, а Дубунина и Золотарев били с тежки травми в областта на гръдния кош. Според д-р Борис Возрождений, силата нужна, за да се нанесат подобни травми е изключително голяма – като при автомобилна катастрофа. По телата нямало видими наранявания, каквито биха се получили при такава сила. При Людмила пък, освен нараняванията по тялото, езикът и липсвал напълно. Първоначално подозрението паднало върху местните хора манси, които може би са нападнали и убили младежите, защото са навлезли в техните земи. Разследването обаче отхвърля тази теория, а и на място не са открити следи от други хора или борба. Температурата в планината била около -30°, а жертвите – облечени само частично. Някои от тях били само с по една обувка, а други боси или по чорапи. Това се обяснява с хипотермията – около 25% от жертвите на измръзване стават толкова дезориентирани, че започват да се събличат. От публичната информация, предавана от журналистите, става ясно, че: Шестима от групата са умрели от хипотермия, а другите трима – от фатални наранявания. Няма следи, показващи наблизо да е имало други хора. Палатката е разкъсана отвътре навън. Жертвите са починало около 8 часа след последното си ядене. Следите от лагера показват, че всички от групата са го напуснали по собствена воля, пеша. Теорията за местните хора д-р Возрождений отхвърля, като заявява, че такива наранявания не могат да бъдат причинени от друг човек. Нужната сила е била огромна, а по телата няма видими наранявания на меките тъкани. Тестовете за радиация показали високи дози на радиация по дрехите на някои от жертвите. Официалното становище е, че деветимата скиори са загинали от „непреодолима неизвестна сила“. Случаят официално е приключен през Май 1959г. поради липса на обвиняема страна. Всички документи били изпратени в секретен архив, част от който станал достъпен през 90-те години. Някои хора твърдят, че разследването е пропуснало или игнорирало някои важни факти. След погребенията, роднините на жертвите твърдели, че телата били с някакъв странен кафеникав тен. В едно интервю бивш следовател по случая казва, че уредите са отчели висока радиация по самия връх и това е причината такава да бъде открита и по телата. Източникът на радиацията обаче така и не бил открит. Друга експедиция на около 50 километра южно от мястото на инцидента, твърдят, че са видели странни оранжеви сфери в нощното небе същата вечер. Подобни сфери са наблюдавани и на други места в периода Февруари-Март 1959г. В някои доклади са описани много метални отломки в района на инцидента, което кара някои да смятат, че са замесени военните. През 1967г. журналистът от Свердловск Юри Яровой публикува книга, вдъхновена от инцидента. Яровой участвал в търсенето и разследването и бил официален фотограф по случая, така че имал вътрешна информация. За жалост книгата е писана по времето на Съветския съюз и детайлите относно инцидента били запазени в тайна, а писателят избягвал да пише друго, освен вече известните факти. Краят на книгата е доста по-оптимистичен – там само лидерът на групата загива. Макар Яровой да имал в предвид няколко други алтернативни края, те били отхвърлени поради цензура. След смъртта на журналиста през 1980г. всички негови архиви, снимки и дневници са изгубени. Нови детайли за трагедията изникват през 1990г. след публикации на регионалната преса в Свердловск. Журналистът Анатоли Гушин бил ангажиран със задачата да прегледа оригиналните записки по разследването и да използва информацията в публикациите си. Той забелязал, че доста страници липсвали от папките, както и един плик, който бил споменат в списъка с материали. Гушин обобщава откритията си в книга. Някои го критикуват, защото набляга на теорията, че инцидентът е резултат от експеримент със съветско тайно оръжие. Това обаче поражда обществена дискусия, подхранвана от интереса към паранормалното. Всъщност много от тези, които си мълчали в продължение на 30 години, след това започнали да разкриват нови факти за инцидента. Един от тях е бившият полицай Лев Иванов. Той водил официалното разследване през 1959г. 30 години по-късно пише статия, в която признава, че властите нямали никакво логично обяснение за случилото се. Пише също така, че след информацията за летящите сфери, той получил директни заповеди от високопоставени лица да прекрати разследването и да засекрети материалите по случая. Юри Юдин смята, че приятелите му са загинали след експлозия или експеримент със съветско оръжие. Според него цялата секретност около инцидента сочи, че групата най-вероятно неволно е навлязла във военна зона. Радиацията на мястото подкрепя тази теория, както и странният цвят на кожата на жертвите. Юдин твърди, че военните са открили лагера преди спасителите. Той бил помолен да идентифицира всеки предмет, открит на мястото. Парче плат, което приличало на част от военна униформа, очила и чифт ски не принадлежали на никой от групата. Юдин открил документи, които го карали да вярва, че разследване е започнало още на 6 Февруари, 14 дни преди началото на спасителната мисия, но това също никога не е доказано. В Екатеринбург е открита фондацията Дятлов, чиято цел е да се убедят руските власти да отворят отново случая.

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Има ло ли е срещи с извънземни в древността ?

Aко извънземни астронавти някога са посещавали Земята, вероятно биха оставили някакви материални следи за пребиваването си. Ако това е така, сигурно са оставили нарочно някаква информация за себе си, съхранена за бъдещото човечество така, че когато хората достигнат определена степен на развитие, да намерят и разберат тези послания. Учените отдавна се опитват да вникнат в смисъла на огромните мегалитни конструкции, разпръснати на много места из планетата ни, както и на други монументални творения на древността. Особен интерес будят такива величествени строежи, като Стоунхендж в Англия, Баалбекската тераса в Ливан и египетските пирамиди. И до сега не е известно, какво е предназначението на Стоунхендж - дали е храм или астрономическа обсерватория. Може би някъде в основите му е заровено послание до съвременното човечество и кръговото разположение на гигантските каменни блокове указват местонахождението му. Закономерности и интересни открития в цял свят Нека погледнем сега към Гиза в Египет, където тайнственият Сфинкс сякаш охранява покоя на величествените пирамиди на фараоните от IV-та династия - Хеопс, Хефрен и Микерин. Пирамидите на Хеопс и Хефрен лежат на една права линия. Диагоналът на пирамидата на Микерин пресича тази линия в точка, разположена точно на 78 метра от центъра на пирамидата на Микерин. На 78 метра от центъра на Стоунхендж, извън пределите на съоръжението, лежи самотен каменен блок - така наречения "Слънчев камък". Случайно ли е това? Не е ли някакво указание? Големият Сфинкс, както е установено, е създаден значително по-рано от най-древните пирамиди. Японски изследователи открили под лявата му лапа тесен подземен проход, който под наклон върви към пирамидата на Хефрен, но къде завършва, не е известно и до сега. Когато започнали да изучават внимателно главата на Сфинкса, се оказало, че има трето око, обърнато нагоре към космоса. Установило се също, че прпорциите на лицето му и лицевия ъгъл между линията на челото и линията от ушното отверстие, не са характерни за човек. На един от склоновете на Андите в Южна Америка е начертан огромен тризъбец ("Канделабър"). Ако се лети в указаната от него посока, ще се стигне до платото Наска, набраздено от гигантски загадъчни изображения и множество пресичащи се линии с дължина до 8 километра. Всичко това може да се види само от голяма височина. Какво е истинското им предназначение, не е изяснено и до днес. През 1886 година, австрийският физик д-р Гурлт намерил във въглищен пласт от третичния период стоманен паралелепипед с размери 67х67х47 милиметра и тегло 785 грама. От къде е могло да попадне изделие, плод на разумна дейност, в тези древни земни слоеве? В Южна Америка, високо в Андите, в царството на древните инки, се намира високопланинското езеро Титикака. Около него се виждат следи от морски водорасли, раковини и руините на морско пристанище. Кога е станало това чудовищно нагъване на земната кора, повдигнало високо морския залив, превръщайки го в планинско езеро? Някои геолози смятат, че това е станало преди няколко стотин хиляди години. А нима в тези древни времена е имало разумни същества, способни да построят такова морско пристанище? Още по-интересно е, че до развалините на пристанището се виждат останките на циклопски строежи, както и добре запазената "Врата на слънцето", покрита със странни изображения и йероглифи. През 1949 година надписите били разчетени и се оказали изключително точен календар, но с година, състояща се от 290 дни - десет месеца по 24 и два месеца по 25 дни. Това явно не е земен календар! Също там, в Южна Америка са намерени огромни гранитни сфери с абсолютно правилна форма, разположени на върховете на правилни многоъгълници. Трудно е да се предположи, че преди хиляди години, древните жители на планетата са били запознати с геометрията. В провинция Кюсю, в Япония, в гробницата на Чин Сан построена през 2000 г. пр. Хр. е изобразен древен цар, вдигащ приветствено ръце към седем летящи диска. Древните текстове разказват В древните тибетски текстове "Кандшур" и "Тандшур", съхранени в подземията на будистките манастири, се говори за летящи машини, подобни на елмази в небето, както и за прозрачни сфери, които се появявали понякога пред хората. Много интересни неща може да се прочетат в древноиндийския манускрипт "Вайманика Шастра", написан през IV в. пр. Хр. от мъдреца Махараши Бхарадваджи, базиран на ръкописи от първото и второто хилядолетия пр. Хр. В този манускрипт са описани 32 особености на "вимани", както били наричани въздушните колесници на боговете, споменавани в древноиндийския епос. Те били толкова здрави, че не било възможно да бъдат разбити или изгорени. С помощта на различни устройства, те можели да се въртят около оста си; да се свиват и разширяват; да изменят формата си по време на полет; да се маскират като облак; да излъчват силно сияние или да се скриват в абсолютна тъмнина; да поглъщат светлинните лъчи и да стават невидими; да се движат с огромна скорост; да прелитат от свят в свят; да се придвижват скокообразно или на зиг-заг; да се потапят във вода; да излъчват светлинни лъчи, от които всички предмети стават видими; да генерират енергия, способна да парализира хора и животни; да получават на екрани изображения на това, което става на далечно разстояние и още много други невероятни свойства. Нима това не прилича на съвременните описания на НЛО? В една от хрониките за походите на Александър Македонски е описано събитие, станало около 332 г. пр. Хр., при обсадата на финикийския град Тир. Един ден, в небето над македонския лагер, неочаквано се появили пет "летящи щита", придвижвайки се в триъгълен строй. Водещият "щит" бил два пъти по-голям от останалите. Пред очите на изумените войни, "щтитовете" направили бавно няколко кръга над града, след което от тях блеснали ослепителни мълнии, разрушаващи крепостните стени. Зарадваните македонски войски се хвърлили в атака, а "щитовете" продължили да кръжат, докато не бил превзет града, след което изчезнали с голяма скорост. Особено много съобщения за тайнствени летящи обекти се съдържат в трудовете на Тит Ливий - 30; Цицерон - 9; Плиний Стари - 26. При описанието им, римските автори ги оприличавали на слънцето, луната, кръгли щитове и т.н. Изобщо, в 50 от трудовете на различни римски автори се срещат 39 описания на огън в небето, 11 - на летящи "щитове", 8 - на огнени сфери, 12 - на две и повече слънца, 5 - на "нощни слънца" и 7 - на неизвестни обекти. Древните християнски източници (Библията, Кумранските свитъци), също изобилстват с описания на неизвестни летящи обекти, напомнящи съвременните описания на НЛО. Даже в преданията на североамериканските индианци се споменава за кръгли летящи обекти. В една легенда на индианците от щата Уайоминг се казва, че преди много луни, от небето доплувало голямо "огнено колело" и кацнало на върха на Шаманската планина, след което отлетяло със скоростта на уплашена птица. Подобни сведения са достигнали до нас не само от дълбоката древност. И средновековието изобилства с такива свидетелства. Летящи обекти, във формата на щитове или дискове, са наблюдавани през 776 г. при обсадата на замъка Зигибург; в 1133 г. над Япония; в 1209 г. над Англия; в 1527 г. над Франция; в 1553 г. над Стокхолм; в 1619 г. над езерото Ури в Швейцария; в 1676 г. над Тоскана. През 1520 г. над Ерфурт прелетял обект с кълбовидна форма, съпровождан от два по-малки подобни обекта. При това, Голямата сфера излъчвала въртчщ се лъч. Траекториите на някои от наблюдаваните обекти през средновековието били зигзагообразни (Китай-557г., Япония-1423г., Бостън-1639г.). При други случаи, заставали неподвижно (Китай-905г., Ница-1433г., Лисабон-1551г., Рим-1571г., Киото-1606г., Лайпциг-1636г.). През 1646г. над Кембридж в Англия, се появила въртяща се огнена сфера, която се приземила извън града, след което излетяла и изчезнала с огромна скорост. Понякога били наблюдавани маневри на групи летящи обекти, създаващи впечатление за "сражения". (Англия-1355г., Нюрнберг-1561г., Базел-1566г., Петербург-1716г.) Доказателства за палеоконтакти Нима всичко това и още много други свидетелства не доказват, че земята ни е била посещавана в древни времена от палеоастронавти? И ако е така, дали са осъществявали контакт с местното население? И не толкова материалните артефакти, колкото изумителните познания на древните ни предци, дават почти пълна увереност за това. Нима не са поразителни невероятните научни познания на шумерите или смайващо точния календар на древните маи, както и това, че са знаели за кръглата форма на Земята векове преди европейските учени? Или електрическите батерии, изработени преди 2000 години, открити при разкопки в Ирак! Освен множеството предмети, древните са ни оставили и много изображения на НЛО и палеоастронавти. Като най-стари може да се приемат рисунките по стените на пещери във Франция и Испания (Алтаир), чиято възраст е около 10-15 хиляди години. Удивително наподобяват съвременната представа за НЛО и изображенията в Долината на смъртта в САЩ. Най-известни обаче, са скалните рисунки в Тасили (Сахара, Африка), създадени преди около 6-10 хиляди години. На тези рисунки са изобразени множество животни и хора, всред които се виждат грамадни фигури в костюми, приличащи на скафандри ("Великият Марсиански Бог"). Между другото, подобни древни изображения, на възраст 6-14 хиляди години, се срещат и на територията на Италия (Val Camonica), в Перу (Toro Muerto) и Австралия (Kimberley). Поразяваща е една статуетка, намерена в Еквадор, приличаща поразително на астронавт в скафандър (вижте изображението в ляво). В това отношение, безспорно най-забележителни са древните японски статуетки "догу" (в превод означава "устойство, инструмент"), високи от 8 до 30 см. До момента са намерени около 3000 статуетки, чиято възраст е от 3000 до 10000 години. Според някои изследователи, това са най-древните изображения на космически скафандри. През 1964 и 1990 год. в НАСА били извършени анализи на тези статуетки. Заключението гласи: "Догу приличат на човек или човекоподобно същество в дреха, прилична на космически скафандър!" Нека сега се прехвърлим в Централна Америка. Какво ви се струва, че виждате на изображението върху надгробната плоча в древен храм в Паленке (вижте в галерията по-долу)? Не прилича ли на космонавт, намиращ се в космически кораб? Вижда се, че той е съсредоточен върху пулта за управление, а от соплата в задната част, личат огнените реактивни струи. Необясним факт остават и отверстията, причинени от куршум, в черепите на изкопаем древен бизон и на неандерталец, живял преди 40,000 години. Куршуми в праисторическите времена? Това някакъв абсурд ли е или факт, върху който трябва да се замислим сериозно!

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Багдатската батерия

През 1936 година, при изследването на руините на 2000-годишно селищо до Багдад, работници откриват странна малка ваза. 15-сантиметровия съд от светло-жълта глина е датиран около началото на новата ера. Той съдържа цилиндрично парче мед, дълго 1 5 сантиметра и с диаметър на основата 4 сантиметра. Ръба на медния цилиндър е споен с оловно-калаена сплав с отношение 60 към 40, подобна на съвременните... През 1936 година, при изследването на руините на 2000-годишно селищо до Багдад, работници откриват странна малка ваза. 15-сантиметровия съд от светло-жълта глина е датиран около началото на новата ера. Той съдържа цилиндрично парче мед, дълго 1 5 сантиметра и с диаметър на основата 4 сантиметра. Ръба на медния цилиндър е споен с оловно-калаена сплав с отношение 60 към 40, подобна на съвременните. Дъното на цилиндъра е запушено с нагънат навътре меден диск и е застопорен с бетон или асфалт. Друг изолационен слой от асфалт запушва горния отвор и държи на мястото му железен прът, пъхнат в центъра на цилиндъра. По пръта имало следи от действието на киселина. Германския археолог Вилхелм Кьонинг изследва обекта и стига до изненадващото заключение, че глинения съд не е нищо друго, освен древна електрическа батерия. Древната батерия Багдатския музей, както и други, открити в Ирак, са датирани от окупацията на Партите между 248 и 226 година пр. н .е. Д-р Кьонинг намира медни вази, гравирани със сребро, в Багдадския музей. Те са изкопани от Шумерски градове в Южен Ирак като повечето са датирани от 2.500 година преди н. е. При почукване, от повърхността на вазите се отделя синкав слой, който се получава при електролиза на сребро върху медна основа. Излиза, че партите са наследили своите батерии от една от най-ранните известни цивилизации. През 1940 година Уилиам Грау, инженер в Електрическата лаборатория в Питсфийлд, Масачусетс, прочита теорията на Кьонинг. Използвайки рисунките и детайлите, предоставени от германски ракетен инженер, Уили Грей прави копие на батерията. Той използва разтвор от меден сулфат и успява да произведе половин волт електричество. През 1970 година Арне Егберт, германски египтолог, също прави копие на батерията и я пълни с прясно изцеден сок от грейпфрут. Това начина, който според него са използвали в древността. копието произвело 0,87 волта ток. Той използва електричеството за да направи златно покритие на една сребърна статуетка. Тези експерименти доказват, че батериите са били използвани поне две хиляди години преди новото им откриване през 1799 година ( от Алесандро Волта ). Въпросът за какво са били използвани все още не е решен. Едно от преположенията е, че батериите са били използвани в медицината. Древните гърци пишат за болкоуспокояващия ефект на електрическата змиорка, когато бъде допряна до ходилата. Китайците развиват акупунктурата по това време, като често я прилагат в комбинация с електрически заряди. Това би обяснило присъствието на иглообразните предмети, намерени заедно с някои от батериите. Против тази теза е фактът, че максималния заряд, получен от копия на батериите е 2 волта. Той би бил неефективен при истинска болка, освен това в древността са познавали и различни вещества с подобно действие като канабис, опиум и вино. Според други учени батериите може да са използвани за обработка на метали. По времето от което са датирани батериите са били използвани две основни техники за позлатяване, които все още се прилагат. Едната е обработка с чук на ценния метал, като целта е да се получат тънки ивици. Другия вариант е да се смеси златото с живак, а след това смеската да се нанесе върху предмета. Тези техники са ефективни, но са твърде сложни, сравнени с прибавянето на малък но плътен слой от метала чрез електролиза. През 1978 година методът е изпробван като са свързани много копия на багдатската батерия, като е използван сок от грейпфрут за електролит. Резултатът според д-р Арне Егберт е бил нанасянето на слой сребро, дебел само една десета от милиметъра, върху повърхността на предмета. Други опити обаче не показват същите резултати. Не съществува никаква документация за този експеримент, дори и една снимка, която да потвърди резултата. Трето мнение за употребата на батериите е, че са били използвани в храмовете като номер, за да привличат богомолци, а оттам и пари. Батериите може да са били поставяни в някоя статуя. Когато хората идват да се молят на статуята, те са допускани само един по един в специалното помещение. Те задавали совите въпроси на статуята, а след това я докосвали. Ако батериите били свързани, молещите се получавали слаб, но осезаем електричен заряд, а може би и мистериозно присветване, това означавало, че отговорът е "не". В противния случай, когато батериите били изключени, не ставало нищо при докосване на статуята, и човека знаел, че отговора е "да". Така богомолците били убеждавани в божетвените сили на статуите, а след това, разбира се, оставяли и солидно дарение за храма. Багдадските батерии остават покрити с мистериозна покривка. Не се знае точно кога са направени, а още по-малко е известно предназначението им в живота на древните. Ако след войната в Ирак тези батерии бъдат занесени в някой западен институт за подробни изследвания, може би ще намерим отговора на част от загадката на Багдатските батерии. За тези интересни артефакти, тяхната история и догадките на учените, както и за много други загадъчни предмети и събития, можете да прочетете в раздела [url=./2.0.21.Блог-Тайни-и-загадки]"Тайни и загадки"[/url] на нашия блог.

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Находките край Акамбаро

Тази изумителна история започнала през юли 1944 година. Валдемар Джулсруд (Waldemar Julsrud) се занимавал с търговия на железария в Акамбаро – малко градче на около 300 км. северно от Мексико сити. В едно ранно утро, разхождайки се по склоновете на хълма Ел Торо, той забелязал някакви парчета керамика, подаващи се от почвата. Джулсруд бил германец, заселил се в Мексико в края на XIX-ти век. Археологията била негова страст и още през 1923 година, заедно с отец Мартинес, извършвал разкопки край Чупикауро, в близост до Ел Торо. Той познавал добре древната мексиканска култура и затова веднага разбрал, че тези керамични фрагменти не може да се причислят към никой от известните периоди. Джулсруд, съзнавайки, че не е професионален археолог, наел местен селянин, обещавайки му по едно песо за всеки неповреден керамичен или издялан от камък предмет. По този начин принудил наетият пеон да бъде много внимателен при разкопките, стараейки се да не ги повреди. Така било поставено начло на прочутата колекция на Джулсруд, впоследствие попълнена от сина му Валдемар Карлос Джулсруд, а след това – и от внука му Карлос II. В крайна сметка колекцията наброявала около 37000 предмета (артефакти), разделени в три категории: Най-многочислени били глинените статуетки, моделирани ръчно и изпечени на открит огън; Другата група била съставена от каменни скулптури; Третата – от керамика. Колекцията – Реакции Удивителен е фактът, че в цялата колекция няма дублирани фигури – всяка една е уникална(!). Размерите варират от десетина сантиметра до 1 м. височина и 1,5 м. широчина. Освен това, в колекцията има и музикални инструменти, маски и предмети от обсидиан и нефрит. След смърттъа на Валдемар Джулсруд-старши, колекцията (в опакован вид) заемала 12 стаи в дома му. В колекцията имало множество статуетки, представляващи почти пълен набор на човешките раси – монголоиди, африканоиди, кавказки тип (в това число с бради), полинезийски тип и т.н. Но не това превърнало колекцията в сензация на века. Около 2600 статуетки изобразяват динозаври(!!!). При това разнообразието на типовете динозаври предизвиква истинско изумление. Всред тях са добре известните на науката брахиозавър, игуанодон, тиранозавър рекс, птеранодон, плезиозавър и много други. Има и огромно количество статуетки, които учените не могат да идентифицират – в това число и крилати динозаври-дракони. Най-поразително обаче е, че колекцията съдържа значително количество скулптурни изображения на хора, заедно с динозаври, което навежда на мисълта, че хора и динозаври са живяли заедно, в най-тесен контакт(!). Този контакт е показан в целия спектър на взаимоотношения – от стълкновения между двата вида, до използване на динозаврите, като опитомени животни. В по-малки количества са представени отдавна измрели млекопитаещи – американска камила, кон от ледниковия период, гигантски маймуни от плейстоцена и др. Групата скулптури, изобразяваща заедно хора и динозаври, била главна причина за премълчаване и дискредитиране на находката. Тези изображения не само опровергавали теорията за линейно-еволюционния произход на видовете, но влизали в непримиримо противоречие с цялата съвременна научна мисъл. През 1947 г. Джулсруд публикувал със собствени средства книга, описваща находката му. През март 1951 г. американският журналист Лоуел Хармър публикувал в “Los Angeles Times” репортаж за пребиваването си в Акамбаро и за разкопките на хълма Ел Торо. След него, през юни 1953 г. Уйлям Ръсел публикувал също материал за разкопките на Джулсруд, придружен от снимки, изобразяващи работния процес. При това Ръсел изобщо не се съмнявал в автентичността на намерените предмети. Независимо от това, академичният свят мълчал и не проявявал заинтересованост(!), използвайки универсалния довод: “Това не може да бъде, защото не може да съществува никога”. Нещо повече, през 1952 г. от колекцията се заинтерсувал ученият Чарлз Дипесо и той пристигнал в Акамбаро. Пред Джулсруд изказал възхищение от откритието и даже пожелал да закупи отделни образци за музея на “Amerind Foundation”, където работел. Но след като се върнал в САЩ, публикувал няколко статии, в които заявявал недвусмислено, че колекцията е фалшификат. Веднага след това обаче, професор Рамон Ривера от факултета по история на Висшата школа в Акамбаро, след едномесечни проучвания, констатирал, че през последните сто години в този район не е имало керамично производство в подобни мащаби. Нещо повече – част от колекцията се състояла от каменни скулптури със следи от силна ерозия, а да се фалшифицира ерозия е практически невъзможно. Всъщност всички доводи, приведени от Дипесо, били лесно оборими от гледна точка на здравия разум. Първо, никой скулптор, колкото и продуктивен да е, не е в състояние да изготви 37000 (а може би и повече), съвсем не малки скулптури от керамика и камък, да фалшифицира ерозия върху каменните повърхности и да закопае тези скулптури на прилична дълбочина. Второ, ако това не е дело на един човек, а на работилница, в изработването на колекцията би трябвало да се забелязва единен стил. Но в колекцията не само няма нито един дубликат, но керамичните скулптури са изготвени от различна глина, в различни стилове и с различна степен на майсторство. Трето, било установено недвусмислено, че керамиката в колекцията е моделирана ръчно и изпечена на открит огън. За такъв метод и за такъв обем, е необходимо огромно количество дървесина, която в сух и обезлесен район, като Акамбаро, винаги е била много скъпа. А и подобна мащабна дейност е невъзможно да остане незабелязана. Доказателства за автентичност Чак в 1955 година от колекцията се заинтересувал младият учен Чарлз Хепгуд. По това време той бил професор по история и антропология в университета Ню-Хемпшир. Когато пристигнал в Акамбаро, се договорил с местния шериф, майор Алтимерино и получил разрешението му да разкопае пода в една от стаите на жилището му. На дълбочина около 2 метра, открил 43 статуетки, аналогични по стил на тези в колекцията на Джулсруд. Тъй като било добре известо, че домът на шерифа бил построен през 1930 година, находката на Хепгуд отхвърляла автоматично всякакви твърдения, че колекцията е изготвена по времето на Джулсруд. През 1968 година Хепгуд изпратил за анализ няколко образци в лабораторията за изотопни изследвания в Ню-Джърси. Ето резултата от тези изследвания: I-3842: 3590 +/- 100 години (1640 +/- 100 г. пр.Хр.) I-4015: 6480 +/- 170 години (4530 +/- 170 г. пр.Хр.) I-4031: 3060 +/- 120 години (1100 +/- 120 г. пр.Хр.) През 1972 година Артър Янг изпратил две статуетки в Пенсилванския музей за термо-луминисцентен анализ, чрез който била определена възрастта им – 2700 г. пр.Хр. Всеки образец бил тестван 18 пъти. Решаващ прелом в признаването на колекцията на Джулсруд, настъпил благодарение деятелността на американските изследователи – антрополога Денис Суифт и геолога Дон Патън. През 1999 година те посетили Акамбаро пет пъти. При тези посещения, направили около 20000 снимки на образци от колекцията. Благодарение публикацията на снимките и активната им дейност, местните власти били принудени да открият специален музей и част от колекцията била изложена най-после, като постоянна експозиция. Така днес, изложените образци вече са достъпни за широката публика. Но кой е техният автор и къде е видял обектите, които е изобразил, остава загадка. За тези интересни артефакти, тяхната история и догадките на учените, както и за много други загадъчни предмети и събития, можете да прочетете в раздела [url=./2.0.21.Блог-Тайни-и-загадки]"Тайни и загадки"[/url] на нашия блог.

 

Блог » Тайни и загадки

madmax3madmax3

Хората някога са яздили динозаври!

За първи път за намерените в Ика – Перу, изумителни артефакти, които се превърнаха в световна сензация, се споменава още през 16 век. Става дума за черни камъни, на които са изобразени странни животни. Летописците от онова време пишат, че в местността Чинчаюнга, която е в съвременната провинция Ика, се намират много камъни с гравирани върху тях рисунки. Истинска известност тези странни камъни получават благодарение на Хавиер Кабрера (1924-2001 г). Доктор Кабрера, който колекционирал и изучавал в продължение на 40 години тези артефакти, събрал повече от 11 хил. от тях. Като лекар той бил направо поразен: върху някои от камъните, автентичността на които е потвърдена от специалисти, са изобразени сложни операции по присаждане на човешки органи. А на един от тях той без колебание разпознава прибор, напомнящ на устройство са преливане на кръв. През пролетта на 1967 г. Д-р Кабрера изпратил над 30 образци от тези камъни за експертиза в лабораторията „Маурисио Хочшилд Майнинг” в столицата на Перу. В изпратеното му от лабораторията заключение еднозначно се казвало, че повърхността на камъните и линиите на рисунките са покрити с пласт от естествена патина, която свидетелства за автентичността на образците. Освен това се отбелязвало, че линиите на рисунките не показват съществени признаци на износване или повреди, което свидетелства за това, че камъните не са били използвани дълго и са били погребани много скоро след изработването им. Скоро подобни заключения били направени и от експерти от университета в Бон. Направен бил и анализ на нанасянето на гравюрите. Експертите открили, че изображенията върху камъните от Ика са оставени от нещо подобно на фреза или бормашина. Рисунките по камъните за различни като стил, а също и като качество на изображенията и прецизност на изработката. Това подсказва, че над създаването им са работили голям брой художници. Д-р Кабрера, който проучвал своята колекция дълги години, успял да открие цяла редица закономерности в изображенията. Той стигнал до извода, че основните мотиви представляват отделни и ясно изразени серии. Всяка тема, разгърната в серия, се предава средно върху около 200 камъка. Според развитието на сюжета се увеличава не само размерът на камъните, но се усложнява и техниката на нанасяне. По-простите сюжети са обработени с използването на гравюри, а по-сложните са изпълнени с техниката плитък релеф. През седемдесетте години на миналия век камъните от Ика, подредени в музей, предизвикват истинска сензация. На един от тях е изобразен индианец, който гледа в небето през телескоп. Ако те са истински, това означава, че индианците далеч преди Колумб и Галилей са имали телескопи, а също са могли да присаждат сърца. Науката в онези години очевидно не е била готова за подобни новости и поради това учените били поразени най-силно от епизодите с динозаврите. На гравираните камъни доисторически гигантски гущери мирно си съседстват с човека, те дори са използвани като животни за яздене. Има дори сцени, на които с помощта на телескопи пилоти на летателни апарати наблюдават динозаври. Камък с такава рисунка се пази в Музея по аеронавтика в Лима. Но нали динозаврите, според учените, са изчезнали 60 милиона години преди появата на човека? Кой тогава е изработил всички тези артефакти и каква е точната им възраст? През 1944 г. в Мексико изследователят Валдемар Джулсруд открил десетки хиляди глинени статуетки, значителна част от които изобразявали динозаври и други някакви неизвестни животни. Те са открити в мексиканския града Акамбаро, намиращ се на около 300 км северно от столицата на страната и са известни като [url=./2.6.21.Находките-край-Акамбаро]находките край Акамбаро[/url]. Удивителен е фактът, че в цялата колекция няма дублирани фигури - всяка една е уникална. Мнозина обявили тази колекция за фалшива, аргументирайки своя скептицизъм с това, че в човешката история няма такъв период, когато динозаврите да са съществували едновременно с хората. Но независимо от тази присъда интересът към статуетките от Акамборо и камъните от Ика е огромен. За тях се пишат книги, снимат се филми, в това число една от сериите на поредицата „Извънземни от древността”, която в момента се излъчва и в България по тв канала „Хистори”, е просветена на тях. Дискусията за тях отдавна е излязла извън територията на Южна Америка. През 1974 г. френският изследовател Робер Шару издава книгата „Загадката на Андите”, голяма част от която е посветена на камъните от Ика. Той ги нарича библиотеката на Атлантида. Шару е убеден, че човешкият род е доста по-древен, отколкото е прието да се смята. Камъните от Ика според него са пряко доказателство за тази хипотеза. Книгата на Шару става бестселър, а Кабрера става известен в целия свят. Авторът на книгата го нарича най-големият първооткривател на човечеството. Нали и техническите експерти потвърждават автентичността на камъните? А това означава, че сегашните ни представи за възрастта и произхода на рода човешки са неверни. Подобни въпроси все по-често се поставят в медиите в търсене на разумен отговор. През януари 1975 г. се провежда добре планирана операция с участие на представители на средства за масова информация и полиция. Организаторите, осъзнавайки, че Кабрера е много известен човек, декан на медицински факултет в университета, не рискуват директно да го обвинят във фалшификация. Те включват в операцията прости необразовани селяни, които се занимават с изготвянето на фалшиви камъни и с продажбата им на туристите, арестувайки няколко човека. Срещу свободата си, на задържаните се предлагало да признаят, че те са изработили фалшификатите и за професор Кабрера. Това веднага е подхванато от медиите, които казват, че загадката с колекцията на Кабрера е разрешена. Но журналистите не си дали труда да се позаинтересуват как са били гравирани онези камъни от колекцията на доктора, тежащи минимум половин тон. Всеки график, знае, че да се покрие с рисунки такъв размер е доста трудна работа. А пък да се състари е направо невъзможно. Още повече селяните не разполагали с техника за пренасяне на камъните. Но статиите пуснали своите корени, а официалната теория за произхода и възрастта на човечеството оцелява и този път. Разбира се, изображенията върху камъните противоречат на утвърдените представи за човешката история и въобще – на здравия смисъл. Но това не е достатъчно основание за отричане на реални факти. Хавиер Кабрера дори изказва предположение, че динозаврите са загинали заради човека. Освен медицинската тематика върху камъните в неговата колекция са представени сюжети, които разказват за изучаването и усвояването на космическото пространство. И по-конкретно – на летателни апарати с различни конструкции. Но най-интересното било това, че някои от гущерите върху камъните имат гръбни плочи. А за съществуването им палеонтолозите научиха едва в края на миналото столетие. За това пък още повече не са могли да знаят простите селяни от Андите, които уж били изработили тези камъни. Излиза че онези, които са ги създавали, са познавали добре анатомията на диплодоците, което още веднъж потвърждава теорията на д-р Кабрера. Освен това в пустинята на юг в Перу са намерени останки от хора и кости на динозаври, датирани по едно и също време. Като цяло хипотезата на д-р Кабрера говори за това, че древната цивилизация, създала тези камъни, е господствала на Земята преди някаква глобална катастрофа и е успяла да достигне високо равнище на развитие. На нея са й били известни живи същества от други планети и дори – галактики. Тя е знаела за бъдещ голям катаклизъм. „Каменната библиотека” на първо място е създадена като предупреждение за оцелялото след глобалната катастрофа човечество. Към настоящия момент дискусията за човека от епохата на динозаврите и за автентичността на тези камъни-чудо, е утихнала. А учените ги наричат неизвестен феномен. За тези интересни артефакти, тяхната история и догадките на учените, както и за много други загадъчни предмети и събития, можете да прочетете в раздела [url=./2.0.21.Блог-Тайни-и-загадки]"Тайни и загадки"[/url] на нашия блог.

 

Блог » Тайни и загадки

ivo90ivo90

Израилското царство не е съществувало, твърди археолог

Авторитетният израелски професор по археология Израел Финкелщайн с факти в ръце твърди, че Изходът на евреите от Египет, който се споменава в Стария завет, се е случил всъщност 1500 години по-късно. Своята теза ученият е формулирал в новата си книга The Forgotten Kingdom – „Забравеното царство“. В нея вниманието на изследователя е насочено, както той сам се изразява, към „скритите източници на Библията“. И преди всичко към Петокнижието на Мойсей (Тора) и книгата „Изход“. През 2001 година Израел Финкелщайн в съавторство с Нийл Ашер Зилберман публикуват на английски език бестселъра The Bible Unearthed. В нея, въз основа на археологични данни авторите са стигнали до извода, че на територията на Палестина, Египет и в съседство не са били открити конкретни доказателства за съществуването на великото царство Израил, величествения „Изход“ от Египет и завоюването на „обетованата земя“. „Съдържащата се в Библията историческа сага – пише в пролога на книгата – за срещата между Авраам с Бога и неговото пътешествие в Ханаан, до избавянето от Мойсей на децата на Израил от робство, до разцвета и падението на царствата Израил и Юдея – е било не чудесно откровение, а блестящ продукт на човешкото въображение. Както свидетелстват археологичните данни, за първи път тя е била замислена в продължение на две или три поколения, преди около двадесет и шест столетия. Нейна родина е било Юдейското царство – слабонаселена област с пастири и земеделци, ръководени от далечна столица, разположена в центъра на планината, на тесен гребен между стръмни, скалисти клисури.“ Специалист в своята област, Финкелщайн е свикнал повече да се доверява на материални свидетелства, а не на думи. И откритите за повече от 70 години разкопки в тези краища безмълвни свидетели (артефакти) са доказали, че огромната империя на Давид и Соломон всъщност не е съществувала. Тя е била плод на въображението на по-късните редактори на Свещеното писание. Никакви археологични следи от съществуването на това митично царство в ранния железен век на Палестина – или както я наричали древните юдеи – Пелешет, тоест „страната на филистимците“ – не са се съхранили. Може би на небесата, но не и в земята. Дълго преди Финкелщайн сериозни, включително и еврейски учени, са критикували старозаветните басни за „десетте египетски наказания“ и особено самия Изход. Основание за такова умозаключение били не археологически разкопки, а липса на споменаване за изхода на евреите от Египет в египетските източници. Книжниците на фараоните са „проспали“ такова важно събитие или просто не са го забелязали поради неговата нищожност – отишли са си няколко пастири от тучните пасища, и какво толкова? Но в съзнанието на потомците тези бягащи роби са се превърнали в нещо значително и дори фундаментално. Историята е сплав от различни дисциплини. Каквото липсва в документалните източници, може да бъде открито в отломки от статуи, монети, фрагменти от сгради и т.н. Но в случая с „Изход“ мълчат всички и всичко, освен неколцина древноеврейски разказвачи. Новата си книга Финкелщайн посвещава на Израил, държавата на север, която поради прегрешения пред Всевишния през 722 г. пр.н.е. е завоювана от асирийците, а нейният елит завоевателите изпратили в Месопотамия. Редакторите на Стария завет, напротив, са произхождали от Юдея, разположена на юг държава, където вещаели почти всички древноеврейски пророци. Юдея загубила своята държавност едва с превземането на Йерусалим от Навуходоносор II, владетел на Вавилон, през 597 г. пр.н.е. Пребиваващите в Месопотамия и по-късно – в Йерусалим, първосвещеници са създали Тора – Петокнижието на Мойсей. Дори в Новия завет хората от север се наричат самаритяни или самаряни, които не познавали състраданието, да не говорим вече за вяра в Бога. Според сведенията на Финкелщайн Юдея със столица Йерусалим е била до VIII век незначително княжество, докато Израил със столица Самария е получил признание на център на властта в региона. Разликата в класификацията намерила отражение и в културата. Наред със създаването в този период на всевъзможни административни учреждения и размаха на монументалното строителство в Северна Палестина (Израилското царство) се развивала и писмена култура, а Южна Палестина (Юдея) изоставала от него по всички параметри. Двама от така наречените 12 „малки“ библейски пророци – Осия и Амос (VIII в. пр.н.е.), посочват в Стария завет на грешния цар на северната империя (царството Израил) Божия гняв и в своите проповеди се обръщат към „живото предание“ на Израил – темата за изхода на евреите от Египет през март-април (1 адар – 14 нисан) 2448 г. пр.н.е. Според Финкелщайн юдейските редактори на Стария завет са черпили своите сведения от архивни източници в Израилското царство, и са сбъркали с географията. И тази хипотеза има документално потвърждение. Исторически предпоставки за старозаветния „Изход“ всъщност са съществували, но в съвсем различно време. В „Юдейските древности“ на Йосиф Флавий и в Трета Книга Царства се споменава за похода на египетския фараон от XII (Либийска) династия Шешонк I или Шешенк (в различни източници името му се предава също като Шишак или Сусаким) към Йерусалим. Тази военна кампания в Палестина, която отдавна се отнасяла към сферата на влияние на египетската държава, била предприета от фараона през 926 пр.н.е. В Библията се съобщава, че фараонът донесъл от Йерусалим много съкровища. Данните от археологическите разкопки свидетелстват, че страната, която по-късно става Юдейско царство, в този период е била слабо заселена и още повече в нея не се е намирала блестяща столица, която можело да се разграби. По-скоро може да се говори за военни набези на египтяните в Северна Палестина. Споменаване за господството на египтяните западно от Тивериадското езеро, по-известно като Галилейско море, Финкелщайн намира в историята за цар Саул, претърпял поражение в битката с филистимците в планината Гелвуя и завършил живота си със самоубийство. Напълно е възможно филистимците да са действали в качеството на съюзници на по-могъщите египтяни. Следователно Изходът може да е бил спомен за стара египетска наказателна експедиция, която по милостта на фараона е довела до образуването на ново царство, станало впоследствие Израил. Заедно с историята на наследника на Саул – цар Давид, изходът от Египет представлява основополагащ мит на северната империя. При това може да е ставало дума за „културно-историческа памет“, отбелязва Финкелщайн, а не за „изображението на конкретни събития“. Но по какъв начин държавната идеология на ненавистното Израилско царство е намерила своето отражение в политико-религиозните традиции на Юдейското царство, от което в края на краищата се е появил Старият завет? И отново Финкелщайн призовава на помощ археологията. Той се аргументира с това, че по-късно през VIII в. пр.н.е. в Юдея са се появили елементи на високата материална култура на Израил, например производство на зехтин, погребални обреди и определен тип керамика. В същото време, като се започне от 730 г. пр.н.е., в Юдея значително нараства броят на населението, което се увеличило трикратно за няколко поколения. Финкелщайн обяснява този феномен с големия брой бежанци, устремили се на юг след разгрома на Израилското царство от асирийския владетел Салманасар V. Елитът на разгромената държава бил депортиран във Вавилон, а повечето поданици се разпръснали по далечните провинции на Асирия, попадали в Юдея, където заедно със своите животни донесли и своите митове. В други, различни от Библията, източници се казва, че в тази епоха над Юдея господствала династия, чийто родоначалник бил Давид. Този факт е възможно да обяснява, че пред редакторите на Библията е стоял проблемът с въвеждането на неофити във всеобщата история на юдеите и създаването на „панюдейска“ идеология. Това обяснява двойствения характер на Давид в Библията – великият владетел, на когото не били чужди човешките слабости и политическите грешки. „Израил“, названието на загиналата северна империя, според Финкелщайн по такъв начин е бил интегриращ конструкт, „апелиращ към жителите на някога израилските територии на север“ да се присъединят към еврейската нация и управляващата я династия в Йерусалим. С това разбиране на историята „Изход“ скоро е започнал да играе нова роля. Първоначално споменът за далечната победа над Египет е укрепвал собствената увереност по време на политиката на колебание на Юдея между две велики държави – едната на Ефрат и другата на Нил. След завладяването на Йерусалим от вавилонците през 597 г. пр.н.е. разказът за Изход бил представен в служба на новата теология – като Изход от вавилонския плен. За тези интересни артефакти, тяхната история и догадките на учените, както и за много други загадъчни предмети и събития, можете да прочетете в раздела [url=./2.0.21.Блог-Тайни-и-загадки]"Тайни и загадки"[/url] на нашия блог.

 

 


 

VIP реклама


Препоръчано от нашия блог

Как-да-върнем-доверието-което-вече-сме-изгубили

Филтър


Сподели с приятели


Добави статия

Вие можете да добавите безплатно статия с линкове, интернет сайт, описание на фирма или услуга, малка обява или рекламно съобщение. Възползвайте се от нашите услуги за да намерите нови клиенти.

Добави статия

Добави сайт

Добави фирма

Добави обява


Най-четеното


Полезни връзки


Ключови думи

тайни загадки багдатската батерия находките древността срещи дятлов има край извънземни акамбаро царство съществувало твърди археолог израилското динозаври хората някога яздили случаят загадката връх шипка образование обучение факта известни куриозно десет малко оптимистично кризата славянската писменост любопитно празник май образованието култура изкуство великаните