За горчивия ми опит с "институцията" детска градина

Даа, детската градина, срещала съм деца, който с мъка си тръгват, когато родителите им ги прибират вечер, но това не касае децата от моето малко градче, там детската градина винаги е била една единставена и е някаква разновидност на монополните ЕРП-та които финансово издевателстват над клиентите си. В нашата детска градина,тогава преди около 25 години, издевателстваха психически и физически с малките си възпитаници. Не вярвам нещата да са се променили, някои "специалисти-педагози" още си работят там и чакат заветното пенсиониране, други вече се пенсионираха и предадоха "безценния" си опит на младата смяна. Като си помисля за това, какво да избера за моето малко дете (което е на 1 година и 4 месеца) ми се свива сърцето, но в крайна сметка в тази "така ценна" институция научих някой много важни житейски уроци, който мисля да споделя тук и сега.

Та първото което разбрах е, че каквито и именити полу-висшисти и висшисти да имахме назначени за учители, децата се възпитаваха глвно, основно и предимно от леличките, които най-често тогава бяха с основно или маскимум незавършено средно образование.

Леличките като всички хора на земята биват най-различни индивиди, някой от тях бяха от малцинствен произход, други бяха женени щастливо (и недотам) , трети бяха баби вече и тн.

И тук това, което мога да споделя е, че човек бива добър или лош, независимо от образованието и етническия си произход, имотното си състояние или семейното положение: 1. едни лелички си бяха ангели, обичаха ни и ние тях,

2. други се интересуваха да мине деня, да си изкарат заплатата и така до пенсия, ние им бяхме като бройка трудноуправляеми предмети, за които отговарят,

3. трети си бяха злобни и мразеха нас, колежките си, учителките, живота си и какво ли още не, това без да е необходима конкретна причина.

Образованието и финансовото ти положение не те правят по-уравновесен, не ти дават душевна хармония, ако ти не я носиш в себе си, да, те благоприятстват, но не дават сами по себе си нищо.

Характера на човек все пак си върви с него, примерът е моята любима учителка, която беше от турски произход (но тогава със смененото си име), тя ни е говорила за Левски, Ботев, Османското владичество така, че когато порастнах и разбрах, че е етническа туркиня, аз се изумих. Никога не бях усетила неприязън или разлика спрямо децата, съдеше ги според постъпките им, а тя лично имаше нелеко семейно и финансово положение. Освен това проявяваше много добър вкус относно литератуарата, винаги ни четеше нещо, което слушахме със зяпнали усти, а дори и когато ни беше ядосана, си личеше че е добър и справедлив човек, който няма да те пребие за дреболийка, а ще те накара с думи да съжалиш за прегрешението си.

За разлика от тази учителка имахме друга, която си беше кълбо от нерви, тя излъчваше напрежение, дори и когато беше весела. Беше висока и доста красива, но това сякаш не й носеше душевен мир. Беше дошла от някъде с някаква хубава квалификация, дълъг стаж, голямо самочувствие, прясно разведена и парадоксално: собственото й дете беше присъдено на бащата. Тя се вълнуваше главно от външния си вид, имаше доста променливо настроенеие, никога не ни четеше, не я интересуваше, с какви знания ще отидем в първи клас. А когато се занимаваше с нас, то беше да седне да грабне акордеона и да си свири някакви стари руски песни, от които ние нищо не разбирахме и само бучахме с акордеона. Обвиняваше ни, че не разбираме красотата на музиката, някои от нас даже и на фона на акордеона си заспиваха на столчето, беше АД, повярвайте ми АД. За подобна проява на неуважение към песента се стоеше наказан/а или се ядяха шамари. В най-добрия случай, когато тя беше на смяна, ни зарязваше на лелите и се заемаше с прическата или тоалета си, това беше по-добрият вариант за нас.

Човек от най-ранна възраст се сблъсква с нечовешкото, грубото, несправедливото поведение на някои, които не може да контролира себе си, а на хартия е педагог, на външен вид изглежда перфектно, но се оказва толкова гнила ябълка, че дори няма право да отглежда собственото си дете. Представете си такава неуравновесена личност, която в състояние на афект крещи в лицето на детето ви думи като "Боклук, идиот, некадърник", каква следа оставя в съзнанието на това и всички други деца.

Веднъж едно новодошло момиченце прояви невероятна смелост и отвърна след серия обиди, "че ще каже на мама, че я обиждат и мама никога не използва тези думи",но явно наистина имаше смелост и е споделило с родителите си, а те сигурно имаха алтернативна баба под ръка, защото на другия ден майка й само дойде да й вземе дрешките и да я отпише от градина, тогава научих, че смелостта не винаги е самоубийствена, понякога бива възнаградена, макар че аз не проявих такава.

Пиша всичко това, не за да разтъпча калвиатурата си, а защото се замислих, как е сега в детските градини. В нашето градче със сигруност не се е променило много, но все пак е в по-мека форма, защото някои еманципирани майки вече разполагат с коли и возят децата си до детските градини в съседния град. Но като чувам за постоянния недостиг на места в детските градини в София, си мисля, че ножа и хляба, въпреки правата на детето, пак са в институцията детска градина.

Мили хора, слушайте децата си, да, те понякога лъжат, фантазират си, преувеличават, но сълзите им не лъжат, ако едно дете е нещастно и плаче, това едва ли е демонстрация на прекомерен артистичен талант. И все пак при мен детската градина имаше един положителен ефект и то не маловажен, аз толкова чаках да приключи тази ера в живота ми, че следващата - училището не ми беше мъчилище, а истински рай, с ясни правила и норми. Научих се, че и лошите неща имат край, и човек ако е достатъчно търпелив успява да го дочака.