Как избихме рибата в язовир Батак
Една история от детските ни години
Искам да споделя с вас една история от тинейджърските си години.
Има десетки и дори стотици невероятни истории за огромни улови, огромни шарани, риболов с голи ръце и срещи с русалки. Рибарските дружинки са известни с фрапантните си разкази за уловените огромни риби, за рекордни количества пъстърви, за всякакви приключения и забавни моменти. Шири се дори приказка из народа за рибарските истории, като улицетворение на измислиците и хвалебствата.
Но тази история е истинска. Може би не е най-невероятната, която сте чели, но е съвсем истинска.
Още много млад и неопитен, едва 13 годишен, но вече запален по риболова, аз и още две момчета връстници решаваме да направим малко по-екстремно пътуване. Нещо по-различно, по-далечно и по-дълго в сравнение с досегашните ни риболовски приключения, ограничени до локвата в кв. Суходол и по-рядко – язовир Панчарево (София).
Решаваме да отидем до язовирът, за който бяхме слушали най-много истории от батковците в квартала – язовир Батак.
Краткото – дълго пътуване
Историята се развива в края на така нареченият – соц период. По това време си спомням, че имахме много малко ограничения – къде и как да ходим, времето някак беше по-мирно, по-спокойно и родителите ни общо взето през повечето време нямаха представа къде се намираме през деня.
Тръгнахме тримата със снаряжението от няколко стъклени бутилки, 2-3 ролки влакно (тогава – корда), няколко оловни тежести, доста гайки, дузина коркови тапи и кутийка кукички.
Рано рано, хванахме още първия влак за Пазарджик. Понеже нямахме почти никакви пари, естесвено бяхме гратисчии. Наложи се по пътя на няколко пъти за се прекачваме на различни вагони с цел да избягаме на кондуктора, което сега като се замисля беше излишно, тъй-като човека май наистина не ни гонеше, а явно през цялото време симулираше дейност, подхилквайки се до уши.
От Пазарджик хванахме рейсчето до Батак, този път с билетчета. Още със слизането започнахме да разпитваме местните баби как да стигнем до язовира. Имало рейсче и до там, но било веднъж в деня, а и вече беше заминало.
Та през едни поляни и леки баири, така 5 километка и най-накрая се отзовахме на язовира, който тогава беше голям почти колкото и морето.
Няма да забравя никога първата си среща с тази огромна синя и успокояваща водна маса.
После разбрах, че сме били пристигнали от „обратната” страна.
Всичко изглеждаше все едно никога не беше стъпвал човешки крак. Навсякъде чисто, без найлончета и кутийки, без следи от гуми, без шишета, някак пленително детсветно.
Беше станало вече по обяд и слънцето напичаше силно. Нямаше много време за любуване на пейзажа и започнахме да се приготвяме за това, за което всъщност бяхме дошли – мечтания риболов в язовира от разказите на батковците.
Приготовлението се простираше до това, да си проверим шишетата и намотките на влакното, да си приготвим тежестите, кой каквито има – олово, гайки и да си вържем кукичките, така както бяхме чули от по-големите – по 3-4 броя, за риболов „на тежко“ или още от тогава модерното – „на дъно“. Стръв тепърва трябваше да покопаем за червеи, но можеше вече да започваме и само с хлебче и царевица.
Забелязах няколко огромни торища, през десетина метра едно от друго, образувани точно на брега и по метър-два навътре във водата.
Когато се качих на едно от тях и достигайки до ръбът му, взирайки се в бистрата и спокойна вода с огромните си тогава очи, видях как на няма и педя под нивото на водата има десетки, дори стотици щъкащи се риби. Изглеждаха непознати за мен, повечето дълги над 10см и бясно се въртяха една около друга, съсредоточени на петна по 1-2кв.м. точно до сами торището. Веднага реших, че „тежкото“ ми приготовление ще бъде тествано на момента в „лекият“ му вариант, ръчно, без коркови тапи и други сложни принадлежности. На две от кукичките натъпках царевица (нямах идея защо), на третата голямо топче хляб.
И така потопих приспособлението точно в средата от въртежа на рибите, опитвайки се да го държа неподвижно на едно ниво. Отначало се бяха разбягали, но бързо се върнаха и започнаха да се въртят отново, като от време на време съвсем леко докосваха с муцуни по стръвта.
Точно в този момента чух истеричен вик на радост от торището до мен, където също се беше качило едно от момчетата. – Хванах.., хваанах, крещеше моят приятел.
– Какво си хванал, викнах аз. -Гледай, и ми показва същото приспособление, като моето, с тази разлика, че в края му се мяташе 15-на сантиметрова риба. – Еееее как бе, на какво -викнах. -Така, на нищо, викаше той. -Как на нищо?? – учудих се. -Само на голи куки, хаха смееше се той.
Стори ми се глупаво и непрофесиално, но веднага извадих кордата, махнах „стръвта“ и пуснах и аз голите куки във водата. След по-малко от минута вече ми дръпна влакното здраво по дланта. Не вярвайки и в паника извадих силно и рязко моето пособие.
Истерията ми беше по-силна от тази на съседа, когато видях два рибока да се мятат победени, единят беше здраво налапал голата кука чак до вътрешностите, а другия се беше закачил невероятно, но за гърба си, близо до перката.
Още преди да „хвърля“ отново, от съседното торище пак се разнесе победоносен вик, приятелчето отново размяташе кордата с подобна на предишната рибка.
И така, някак на игра, някак детски в аматьорска еуфорията, „риболова“ се превърна в състезание. Започнахме да си броим рибите със злоради коментари „две съм повече“, „ама аз я хванах за окото“ и подобни.
След час и половина се бяхме наситили, силиците и желанието ни вече бяха значително намалели и решихме, че вече сме „избили“ рибите в язовира.
Аз и моят приятел завършихме с малко над 100 парчета на глава, а третото момче беше с 7-8 юбилейни бройки, защото беше решило да действа професилнално, далеч от нас и торищата, по стандартната схема – до където можеше да хвърли (без да изпуска шишето) и да чака в големия пек нещо да се закачи на царевицата.
Дълги години след това се закачахме как съседното торище ме водеше с 3-4 бройки.
По-късно си дадохме сметка, че голата кука и отражението на слънцето в нея е било истинско лакомство за изгладнелите и търсещи храна бабушки около торището. Да, по-късно разбрахме, че това най-вероятно са били бабушки, съдейки най-вече по червеникавите окраски на перките.
За съжаление детското ни приключение завърши с изхвърлянето на повечето улов, както и разбира се домашни скандали и заплахи за наказания при вида на вече запарената и вмирисана риба в найлоновите торбички.
През следващите години тази история не се повтори никога повече. Но Батак ни е радвал по-късно и с далеч по-шарени приключения и трофеи. Вече мятахме по-далече, по-тежко, с лодки, комбайни, за бяла риба „лакът“ и други радости, за които може да ви разкажа по-натам..
fastfishing-bg.com
