Образованието ще бъде ли достатъчно?
Кандидатите за президент във Франция множат предложенията за реформиране на образователната система. Чрез нея щели да се борят срещу безработицата, премахването на неравенствата и дори за единството на нацията. Във Франция, както и в САЩ, и отляво, и отдясно кичат класната стая с най-големите политически добродетели. Но може ли училището всичко?
ДОКАТО палатковите лагери на движението „Окупирай Уолстрийт“ в САЩ се множаха, неговите основания бяха осветлени от едно официално проучване, публикувано през ноември. Според Бюрото по бюджета към Конгреса средният доход [1] на американските домакинства е нараснал с 35 % между 1979 и 2007 г. За същия период заплатите на най-богатата прослойка (около 1% от населението) са се увеличили седем пъти по-бързо [2].
Ден след оповестяването на тези цифри журналистът Никълъс Кристоф, определян като „по-скоро ляв“, публикува в Ню Йорк Таймс статия, озаглавена „Окупирай класната стая“ [3]. Макар да отчита проблема, който поставят социално-икономическите неравенства в САЩ, той се дистанцира от неизречените искания на демонстрантите – не се обявява нито за увеличаване на данъчните задължения на най-богатите, нито за регулация на финансовата система, още по-малко за арестуването на някои банкери. Съвсем не.
Cпоред Кристоф мярката, която най-много би допринесла за намаляване на неравенствата, е да се подобри образованието на децата. Общият момент във всичките ми репортажи върху бедността, обяснява той, независимо дали в Ню Йорк или в Сиера Леоне, е, че доброто образование е най-доброто средство за преодоляването ѝ. За жалост, продължава той, както в САЩ, така и в Африка, вратите на този обществен ескалатор, са затворени за децата, които произхождат от средите на социално слабите.
В контекста на движението „Окупирай Уолстрийт“ тази пледоария в полза на едно по-добро образование, способно да измъкне бедните от тяхното социално положение, е твърде изненадваща. Всъщност едно от малкото конкретни искания на демонстрантите е за разсрочване на дълговете, сключени за периода на тяхното обучение, които се изчисляват на 1000 милиарда долара за цялата страна. Макар че притежават дипломи, които би трябвало да отворят пред тях вратите на така почитания от Кристоф обществен „ескалатор“, те се оказват безработни или наети срещу заплащане, което не е достатъчно, за да погасяват задълженията си. Това обаче не е попречило на журналиста от Ню Йорк Таймс да си намери привърженици, понякога видни. В реч, произнесена на 6 април, президентът Обама припомни една от главните си цели: Да направим всичко, за да се даде на всекиго възможно най-доброто образование, тъй като то си остава най-решителният фактор, определящ дали едно дете ще успее в живота, или не.
Рядък консенсус
ЗА най-голямо учудване, в страна, в която двете основни политически партии не могат да се разберат дори какво е времето, анализите на Кристоф и на президента Обама не се различават от направените от другата страна на политическата шахматна дъска.
Така в радиоинтервю през ноември Грегори Манкив, професор в Харвардския университет и бивш съветник на президента Джордж Буш, допусна, че нарастването на неравенствата поставя проблем [4]. Същият човек, чиито прокапиталистически пристрастия няколко седмици по-рано се бяха оказали достатъчно карикатурни, за да накарат група студенти да напуснат в знак на протест неговия курс по въведение в икономиката, побърза обаче да внуши, че слабостите на образователната система съставляват една от основните причини за икономическите неравенства. Според Манкив проблемът, с който се сблъскваме, е, че не сме произвели достатъчно дипломирани специалисти, за да отговорим на социалната поръчка за високо квалифицирани работници.
Човек би казал, че освен Бог, американците – или по-точно казано, тези, които претендират да говорят от тяхно име – не виждат по-висша сила от образованието в борбата срещу неравенствата. Но дали вярата им е основателна? Образованието само по себе си би ли било достатъчно, за да се намали социално-икономическата пропаст сред населението, която все повече се разширява? По този въпрос, както и по въпроса за съществуването на божественото, доказателствата са рядкост…
В реторически план лозунгите Head Start (Предимство от самото начало), Race to the top (Надбягване към върха), No child left behind (Нито едно изоставено дете) [5] функционират безотказно. В политически план това не е така очевидно.
Най-напред, нищо не указва, че е възможно всички да бъдат поставени на равни начала още с прекрачването на училищния праг. В последните години значителен брой проучвания показаха, че още преди да си ожулят коленете на килимчето за игри в детските ясли, при децата от бедни семейства има забавяне спрямо тези, които са родени в заможни семейства. Когато е ефективно, училището съумява да попречи тази пропаст да се разшири, но не я намалява. От десетина години насам изследователите достигат до консенсус, който не е подложен на преоценка. На образованието в най-добрия случай се дължат 15% от резултатите на учащите, а на социално-икономическата им среда – около 60 %, потвърди наскоро журналистката Дана Голдщайн, специалист по въпросите на образованието [6]. Иначе казано, училището не е всесилно. В най-добрия случай то позволява да се смекчат различията, с които децата навлизат в своя курс на обучение, но не и да се заличат.
Да се сочи образованието като най-доброто средство за постепенното премахване на неравенствата, означава усилията да се сведат до най-незначителната част от онова, което обуславя успеха. И обратното, стремежът към ефикасност на борбата срещу последиците от бедността в училището, би трябвало да доведе до това да не се ограничаваме само до факторите, свързани с класната стая, а да достигнем до корените на проблема – до социално-икономическия въпрос, който по-широко определя развитието на учениците. Тогава Кристоф би стигнал до следното заключение: за да постигат бедните деца по-добри резултати в училище, преди всичко трябва да им се помогне да се избавят от бедността.
Впрочем има още едно препятствие по пътя, който трябва да води мирно от училищното равенство към социално-икономическото равенство. Дори ако образованието успее да заличи следствията от социалния произход, давайки по този начин на всички студенти равни шансове за университетска диплома, то не би могло да промени пазара на труда, в който всички трябва да бъдат включени независимо от образователната степен или бележките. А природата на пазара има някои особености.
На какви места ще има най-много назначения до 2018 г. в САЩ? За касиери. Кои са втори в списъка? Продавачите. Трети? Сервитьорите. Четвърти? Продавач-консултантите. Трите следващи? Медицински сестри, подготвители на храни (авторът има предвид ресторантите за бързо хранене, където персоналът само подготвя за продажба полуфабрикатите – (бел. ред. ), чиновници в канцелария. Забелязвате ли общото между тези професии? Нито една от тях не се нуждае от университетска диплома. Като изключим тази на медицинската сестра, всички останали изискват кратко обучение, най-често на работното място. Само една, отново тази на медицинската сестра, е достатъчно добре заплатена, за да поддържа домакинството на относителна дистанция от прага на бедността. Впрочем според американското статистическо бюро от сега до 2018 година само една на всеки четири длъжности ще се нуждае от университетска диплома. Останалите ще могат да се заемат от хора, обучени при поискване, и заплащането им ще бъде обвързано с този факт.
Защо това е важно? Защото независимо от нашата способност – поне хипотетична – да осигурим истинско равенство на шансовете за успех в училище, силни са и шансовете винаги да има някой, който да таксува вашите продукти на касата в супермаркета, да ви продава консумираните от вас стоки, да ви взема поръчката в ресторантите за бързо хранене, да записва рекламациите ви или да отговаря на телефона. И този някой ще бъде част от мнозинството американски трудещи се. Каквито и реформи да осъществим в образователна система, този тип длъжности няма скоро да изчезне.
Казано на чисто икономически език, няма никакво основание всички ние да минаваме през университета. Разбира се, можем да признаем, че едно университетско образование носи не само икономически предимства, но при все това някои от нас ще трябва да работят в „Макдоналдс“ или в някое от другите подобни предприятия, които наемат три милиона подготвители (транжори) на храни в САЩ за средна годишна заплата от 16 430 долара (около 12 250 евро).
При тези условия повече образование няма непременно да доведе до по-добро заплащане. Но как фишовете за заплатите да пораснат с няколко нули? А именно тези фишове увеличават социално-икономическите неравенства много повече от училището – богатството се концентрира на върха на социалната пирамида, защото напуска основата.
Да се помисли за друго решение
В КАКВО се състои рискът? В това в областта на труда да се възпроизведе логиката, която следваме в образованието, а именно да водим борба само срещу най-незначимите фактори. Ако радетелите на образованието-като-решение-на-неравенствата можеха да наложат своето виждане за нещата, тяхната битка може би щеше да доведе до това няколко десетки хиляди бедни деца да получат диплома, а след това и добре платена длъжност. Това би било чудесно. Пазарът на труда обаче е игра с нулев резултат – броят на свободните длъжности за дипломирани не е функция от образоваността на активното население. Следователно за всеки беден по рождение, който ще получи по-добре платено работно място благодарение на своята диплома, друг млад човек с по-заможен произход ще трябва да приеме по-ниско платен пост (да се обзаложим ли, че във всички случаи изходът ще е по-благоприятен за децата, които произлизат от заможни среди).
Изглежда, че като се съсредоточаваме върху подобряването на образованието, ние понякога забравяме за едно друго решение на проблема за неравенствата – по-добро заплащане на зле платените длъжности, една несправедливост, която засяга десетки милиони трудещи се през целия им живот.
Тези, които по примера на господин Обама от 6 април подемат госпъла за образованието, не се колебаят да внушават, че то представлява въпроса за гражданските права в нашата епоха. Може би те трябва да си спомнят, че през 1963 г., докато Мартин Лутер Кинг произнасяше във Вашингтон прочутата си реч „Имам мечта“, демонстрантите издигаха плакати с лозунга „Работа и свобода“. Те бяха разбрали, че в борбата за равенство на гражданите решаващ ще бъде социалният въпрос: колко работни места, с какво заплащане, за кого? И ще бъдат ли разрешени синдикалните организации?
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Миряна Янакиева
Бележки под линия
[1] Който дели населението на две равни половини, едната получава повече, а другата по-малко.
[2] Congressional Budget Office, „Trends in the distribution of household income between 1979 and 2007“, октомври 2011, www.cbo.gov.
[3] Nicholas Kristof, „Occupy the classroom“,The New York Times, 19 октомври 2011.
[4] National Public Radio, 3 ноември.
[5] Съответно: образователна програма за най-малките деца от средите на социално слабите; средства, отпуснати на щат, който насърчава нововъведенията в областта на образователната реформа; закон, чиято цел е да засили отговорността на щатите и училището за успеха на обучението чрез обвързано с резултатите финансиране.
Джон Марш - Автор на Class Dismissed. Why we cannot teach or learn our way out of inequality, Monthly Review Press, New York, 2011.
Прочети цялата статия тук: Поглед Инфо